Теодора Димова, Емине

Винаги чета с удоволствие съвременните български автори. Романът "Емине" е първата ми "среща" с Теодора Димова - дъщерята на уникалния Димитър Димов, и със сигурност няма да е последната! На нощното ми шкафче вече "лежи" следващият неин роман - "Майките" (Не знам кога ще го прочета, защото определено не е "лесен" и изисква цялото ми внимание - изчистено от дребни ежедневни проблеми, изострено до краен предел, за да улови всички нюанси на разноликата женска душа!)

"Емине" ме грабна още с първите редове - едно необичайно начало, в което странно, но и вълнуващо - и като изказ, и като внушение - се преплитат прозаично-делничното с поетично-одухотвореното, споделеното от разказвача и изповедта на героинята - красивата и раздирана от тревожни съмнения за смисъла на живота си Яна Илинда (Как мелодично, как вълшебно звучи името, нали!?). Начало, което неусетно, почти на един дъх, ме отведе  до края! И исках още!

"Пристигна в два и половина следобед с вмирисан и празен пътнически влак и грозното здание на гарата остана завинаги зад нея. Точно така, точно тези цветове на есента и улиците да са пусти, защото всички приключват обяда си, защото е неделя и всички са си по къщите, светлината на есента прави улиците спокойни, уравновесени, небето е синьо и топло... Можеше да си тръгне ден или два по-рано, ден или два по-късно, но изчака, докато въздухът не стане напълно прозрачен, докато светлината на есента не проникне навсякъде, докато слънцето не придобие онази кадифеност, и секунда да не пропилее от есента, тази есен, нямам тайни, кожата ми е прозрачна, искаше да извика, а си го тананика, като че ли го е чула някъде да го пеят, повтаря си го непрекъснато, да не пропилее нищо от мъчителния път към дома, от прашните тротоари, от боклуците край бордюрите, от онова, което й предстоеше, което трябваше да бъде, изречено, изживяно, отминато, беше оставила назад ленивите часове в добродушния град, терасата, топлите следобеди, когато потъваше във възторг, излегната срещу планината и слънцето, дишаща, захласната, упоена от самата себе си, беше господарка на живота си и на есента. Господарка съм на живота си и на есента, каза си. Не бяха много, само няколко бяха съществата ­ небето, светлината, цветовете на листата, тя... Всичките ли заедно ще ги завари в дома си, скупчени и уплашени от преживяното, с очи, издрани от обидата или благородни, загрижено усмихнати, като след голямо премеждие, всеопрощаващи, добри. Или поединично неподвижни статуи, скрити зад ъглите, очакващи съчувствие, разбиране и любов, боже, любов. Дълбоко поема дима на цигарата в дробовете си, обича да усеща как димът прониква в дробовете и кръвта й, как замайва главата й, истина ли беше, кафе, цигара, кафене, градът, единствения град, тротоарите и пътят към дома, любимите лица, а около тях тези пчели и всепроникващата печал, слънцето, срещу което присвива очите си и се усмихва, после порив на вятър, милувка, докосване до миглите, какво още остана несвършено, какво още трябваше да се направи, тази светлина, в която нямаше смърт, от какво се страхуват толкова всички, просто нямаше смърт." И така до края на романа - без край, естествено, защото около Яна Илинда нищо не е сигурно, дори и за миг. Както нищо в този живот не е сигурно и за нас самите!

"Емине" е една затрогваща омагьосана история, в която жената търси себе си чрез мистични превъплъщения в миналото, чрез непознатото си и познато Аз в настоящето, уповавайки се на необяснимата сила на природата и прераждащата стихия, наречена любов!