Започнах мислено (а от време на време и на глас) да си тананикам песничката още в началото на романа... (Прочетох го през зимната ваканция).
Непринудено и с типичното за Бранислав Нушич чувство за хумор една след друга страниците ме поведоха назад във времето, когато нямаше мобилни телефони и интернет, когато имаше само две телевизионни програми и две радиостанции.
Лятото беше незабравимо с дългите си топли нощи, в които песента на щурците се съревноваваше с детската ни гълчава, ухаеше на печена царевица и на картофи, скрити в жарта... Денем скитосвахме по поляните, играехме на апаши и стражари, с дървени въдици ловяхме риба в реката или прескачахме по мокрите камъни и често цамбурвахме в нея, често излизахме в балкана с баба и дядо да пасем овцете...
Зимата... Ооо, зимата беше истинска - студена и бяла... През деня снегът ни мамеше да лудуваме с шейни и снежни топки, студът щипеше бузите ни, но очите ни грееха озарени от радост и смях. Вечер, сгушени под юргана, със сестра ми подслушвахме какво си говорят тате и мама и скришом поглеждахме към телевизора (спяхме в кухнята и в 20:30 часа трябваше да сме си легнали).
Лудориите осмисляха ежедневието ни точно както се случва и в "Седем хайдути и едно магаре". И затова детството е вълшебно и неповторимо...
На националното външно оценяване за 7. клас през май 2018 г. седмокласниците писаха преразказ от името на неутрален разказвач върху откъс от романа "Седем хайдути и едно магаре“ на Бранислав Нушич.
Няма коментари:
Публикуване на коментар