понеделник, 1 април 2013 г.

В помощ на ученика: Към родината, Атанас Далчев


Поезията на Атанас Далчев е едно от най-интересните явления в българската литература през ХХ век. Нейната значимост се определя преди всичко от художественото й новаторство и от дълбочината, с която е осмислена екзистенциалната проблематика. Далчев не е поет на патоса, на призива, на традиционния оптимизъм. Творчеството му е вдъхновено от предметите, от обикновените неща, които ни заобикалят. Неговият поглед е насочен към трагизма на битието, към сложната съдба на модерния човек. В поезията му, определяна като философска, се съчетават трагичният поглед към живота с просветлението на мъдростта и съпричастието към човешкия жребий и приемането му. Именно в този смисъл нетрадиционно, но силно разтърсващо звучи и стихотворението "Към родината".
Написана почти в края на творческия път на поета, творбата дава отговор на вечния въпрос за Родината и нейното място в живота на човека. Следвайки мислъта на Сенека, че „Родината се обича не за това, че е велика, а затова, че е своя”, Далчев съкровено и вълнуващо разкрива своята любов и принадлежност към род и родина – безусловно и безрезервно. Приема я такава, каквато е.  Поетът не търси познатите форми на възхвала и преклонение, а споделя съпричастието си към миговете на страдание и болка в българската история, които правят връзката човек – род – родина неразривна и вечна.
Човек не може да избира своето родно място, родителите си, но може да ги приеме – с несъвършенствата и достойнствата им. Защото те са неизменни и без тях ние не бихме били себе си. Съдбата определя този жребий, но в наши ръце е силата да ги приемем и обичаме такива, каквито са, без условия и особени аргументи, просто защото са!  В „Към родината” обичта и принадлежността са категорично заявено с аз-формата на изказа. Лирическият Аз се самоопределя като българин, съпричастен към болката и страданието на род и родина. И именно тази съпричастност определя общата съдба на лирическия герой и отечеството.
В литературата ни има много творби, които разкриват хубостта и богатството на земята ни, героизма на нашите съотечественици, славни победни мигове от историята ни, които безспорно ни карат да се гордеем, че сме българи. Но е факт, че не всичко край нас е прекрасно, че в историята ни има и позорни моменти. Означава ли това, че трябва по-малко да обичаме България!? Далчевата творба дава отговор именно на този въпрос, учи ни на една „по-трудна” любов – безрезервна и безусловна, приемаща и прекрасната, и грозната страна на родното. Още повече, че изстраданата обич е по-силна и трайна. А към род и родина е и неизменна. Истинският, стойностният човек е орисан да ги обича.
Днес, когато светът се променя динамично и става все по-модерен и достъпен, неизменна остава потребността от свое място, от знание за това кой и какъв си – къде са корените ти, кои са предходниците ти, какви са били мечтите и идеалите им, в какво са вярвали, откъде тръгва онзи поток исторически събития, от който изтича и в който се влива собствената ти съдба. С други думи, сред постоянните неща в света на човешките чувства е потребността от родина.
Всяко поколение, всеки творец търси свой собствен израз на усета си за принадлежност към наследената памет, култура и език. И родината е вечно друга, защото отново и отново някой за първи път осъзнава присъствието й в живота си, за първи път я описва със свои думи. Тя е и все същата – тази, която ни прави близки със събития и хора отпреди векове; тази, благодарение на която сме самите себе си; тази, която ще е тук и ще ни чака да се върнем, колкото и дълъг да е пътят, по който сме поели.

Няма коментари:

Публикуване на коментар