В помощ на ученика: Анализ на откъс от елегията „Борба”, Христо Ботев

Горда и свободолюбива натура, буден и прозорлив интелект, личност, надарена с аналитичен ум и богата ерудиция, Христо Ботев превръща всяка своя творба в публицистично и художествено изражение на идеята за свободата. С нея са неразривно свързани както мрачните потискащи картини на робството, така и настойчивите призиви за национално и човешко самоосъзнаване, за борбено активизиране. От нея се обуславят и горчивите упреци към обществената пасивност, към гражданското примирение. Ботев остро реагира срещу всяка философия или идейно направление, подтикващи към търпение и покорство. Това негово отношение ясно се откроява в елегията „Борба”.

Твърде лично, с изразена дълбоко съкровена позиция и именно затова затрогващо и ангажиращо звучи първата строфа на стихотворението: 
В тъги, в неволи, младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...

Лирическият АЗ е отчаян, обезверен... някак примирен с участта си! Животът му е една непрекъсната борба за оцеляване, в която сякаш няма място за възвишени цели и идеали. Липсва какъвто и да е поглед към бъдното! В окови е не само националната му принадлежност, но и душата му – а за Ботев това е най-страшно! Защото свободата е състояние на духа и докато човек не осъзнае това и не пожелае да бъде свободен, е обречен да бъде роб!

С болка, но и с непримиримост поетът търси причините за отчайващата пасивност на лирическия АЗ:

На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!

В тази строфа се преплитат истините от живота, асоциативно свързани със „спомени тежки” и „злобна памет”, с библейските предписания „любов”, „вяра” и „надежда”. Но това преплитане не носи очакваното успокоение и мотивиране на лирическия АЗ. Съчетани с повторения съюз „ни”, „нито”, тези библейски понятия внушават безнадеждност, отчаяние, безизходица. Сякаш сам Бог е лишил от подкрепата си лирическия герой. И оценката на поета не закъснява – тя е категорична:

Свестните у нас считат за луди

Лудостта е присъща на безразсъдно смелите, на тези, които са готови да постигнат своите идеали с цената на всичко – с активна гражданска позиция, с открито противопоставяне на закостенелите библейски разбирания за покорство, с активна борба за отстояване на националната свобода и националната идентичност, с безрезервна лична жертвоготовност.

С нескрита ирония и дори сарказъм борецът по дух и съдба констатира:

глупецът вредом всеки почита

С горчивина и болка поетът изразява несъгласието си с онази част от българския народ, която с идейната си и историческа ограниченост остава чужда на революционните потребности на времето. В съзнателно употребената словоформа „глупецът” прозира и натрупаният му гняв, и злъчната му ирония, и категоричната му позиция на активна и действена натура, непримирима с всяка философия, която проповядва търпение и покорство.

Ботев категорично застава срещу примирението и пасивността, защото те потискат активното човешко мислене, свободната воля и са в основата на духовното робство!