Започнах да чета книгата веднага
след отзива на Петя. И началото определено ме грабна – с необичайно свободното,
дори бунтарско поведение на една млада жена в страна, която в никакъв случай не
толерира подобно държание, която реално и днес има строго консервативно
отношение към жените. После сякаш наистина се затъркаляха „зърната на нара” –
накъсани, разпилени, заблудени частици от различни животи. На пръв поглед
независими, а всъщност извечно свързани – и от трагичните исторически събития,
и от психологическите колизии на самите герои. Зелиха, Ася, баба Шушан,
Маминка, Мустафа, Бану, Роуз, Ейми-Армануш, Ръза Селим Казанджъ, Ованес
Стабулян… Всеки от тях преживял своята радост и своята болка, своя връх и
своето падение, своето раждане и своето (символично или истинско) умиране.
Защото познанието е не само сила, но и бреме (Както споделя една от героините в романа).А златната брошка, наподобяваща нар със зрънца от огненочервени рубини в него, е символ на началото и края, на разпиляването, но и на единението. И тук съм склонна да оспоря финалната фраза в анотацията, че „това е книга за разпилените зърна на нара”. Не! Това е книга за зрънцата, които се събират след дълго и понякога безнадеждно лутане – съвсем изненадващо, неочаквано и даже шокиращо. А в този роман и болезнено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар