понеделник, 28 октомври 2013 г.

Елиф Шафак. Копелето от Истанбул


Започнах да чета книгата веднага след отзива на Петя. И началото определено ме грабна – с необичайно свободното, дори бунтарско поведение на една млада жена в страна, която в никакъв случай не толерира подобно държание, която реално и днес има строго консервативно отношение към жените. После сякаш наистина се затъркаляха „зърната на нара” – накъсани, разпилени, заблудени частици от различни животи. На пръв поглед независими, а всъщност извечно свързани – и от трагичните исторически събития, и от психологическите колизии на самите герои. Зелиха, Ася, баба Шушан, Маминка, Мустафа, Бану, Роуз, Ейми-Армануш, Ръза Селим Казанджъ, Ованес Стабулян… Всеки от тях преживял своята радост и своята болка, своя връх и своето падение, своето раждане и своето (символично или истинско) умиране. Защото познанието е не само сила, но и бреме (Както споделя една от героините в романа).
А златната брошка, наподобяваща нар със зрънца от огненочервени рубини в него, е символ на началото и края, на разпиляването, но и на единението.  И тук съм склонна да оспоря финалната фраза в анотацията, че „това е книга за разпилените зърна на нара”. Не! Това е книга за зрънцата, които се събират след дълго и понякога безнадеждно лутане – съвсем изненадващо, неочаквано и даже шокиращо. А в този роман и болезнено.

Няма коментари:

Публикуване на коментар